Враца през османското иго и пътят към свободата
В края на 14 век за Вратица настъпили страшни изпитания. С огън и меч налетели фанатични, яростни и жестоки завоеватели - османските турци. Озверени от дългата съпротива, завоевателите разрушили напълно града. Реката почервеняла от кръв, пламъците на пожари се извисили по скалите. Малко хора оцелели. Те били заставени да напуснат града и да се заселят в полето на север от прохода - там, където река Лева напуска планината. Преселниците запазили спомена за стария град - новото селище било наречено Враца. На това място градът се запазил до наши дни.
Бейове и спахии завзели плодородните земи на Врачанското поле. Населението било задължено да обработва земята, да изпълнява тежки тегоби и повинности към държавата и феодалите. Несигурността на живота, религиозната нетърпимост - такъв бил жребият му. За да не се дразни религиозният фанатизъм на турците, първата църква в града, построена в началото на робството, е под земята - това е така наречената „Болярска черква“, която се намира сега в двора на катедралата „Св. Николай“.
 |
| Болярската черква снимка: haiduk-tourist.blogspot.com |
През тежките години на робството врачани не преклонили глава. Павел Джорджевич отбелязва, че в Търновското въстание през 16 век дейно участие взели много врачански синове.
През XVII век градът е бил заобиколен с ров. Две големи каменни кули го отбранявали откъм полето. Тези кули, наречени по името на техните владетели — Куртпашовска и Мешчийска, са запазени и до сега. В едната се помещава отдел на окръжния музей.
 |
| източник на снимката: Цоньо Цонев |
В края на XVIII век започнал бунтът на Осман Пазвантоглу, видински паша, против султана. По това време във Враца бил владиката Софроний Врачански. В неговата малка книжка „Житие и страдания грешного Софрония“ четем:
„През 1797 лето кърджалиите заедно с Пазвантови хайдути нападнаха Враца и я държаха в обсада, ала не можаха да влязат вътре... После дойде вест, че иде на Враца Али паша с петнадесет хиляди войска, а след това дойдоха у Враца десет байраци арнаути. Турците делили обирът и избиват раята. Един ден приближавам към Враца - гледам: войска иде насреща - а то били врачани - те излизали да прогонят турците, които съблекоха и разпасаха врачанските села.“
Въпреки притесненията врачани били смели, будни, трудолюбиви. Те работели нивите, лозята, градините, гледали големи овчи стада. С течение на годините земята започнала да преминава от господарските турски ръце в трудолюбивите български. Феодалната спахийска поземлена собственост вървяла към разпадане.
Предприемчиви врачани завъртели търговия с вълна, лой, жито. Търговци-джелепи карали овце и говеда чак в Цариград. Кожи и коприна били изнасяни за Будапеща и Виена.
Не били изоставени и рудниците в планината. Турският пътешественик Евлия Челеби съобщава, че на раята рудничари от Враца били давани някои свободи, защото предавали мед и сребро на турския управител.
По златарската чаршия около църквата „Св. Възнесение“ се редели златарски дюкяни. Майстори златари - най-прочути били Мишон Кочов и Косто Кумонджи - изработвали тънка филигранна украса - гривни, огърлици, пафти, също и църковни съдове, обкови на евангелия, владишки жезли. Прочути били и майсторите Никола и Пала, които работели в манастира „Св. Иван Касинец“ край Враца. Там имало и шампрании за икони.
В началото на XIX век Враца имала около 3000 къщи, половината от които били български, а половината на турци, евреи и други инородци. „Това е един от най-прочутите търговски градове в България, свързан с добри пътища с речните пристанища Лом и Рахова...“ - пише Феликс Каниц в „Дунавска България и Балканът“.
В населението започнало да укрепва народностното съзнание. То било поддържано от делата на такива скромни и велики българи като Софроний Врачански: „…аз ходех по църквите и полагах учението на наш български език. И християните като не чул друг път такова на наш език поучение, имаха ме като един философ…“ (из „Житието“).
В 1820 година врачани повели борба против гръцкия владика Методий. В книгата си „Възраждане на българския народ“ проф. П. Ников изтъква тази заслуга: „На врачани принадлежи палмата на първенството в борбата за самостоятелна църква.“
През 1808 година един врачанин - Иван Замбин поставил пред Русия и света въпроса за освобождението на българския народ. Снабден с препоръчително писмо от Софроний Врачански, Замбин заминал за Петербург, за да измоли застъпничеството на руското правителство за загиващите българи-християни. Запазените документи в дипломатическите архиви, публикувани в том IV на изданието на МИД - Москва - „Външна политика на Русия през XIX и началото на XX век“, сочат Замбин като пръв дипломат - представител на българския народ пред друга държава.
Врачанският първенец Димитраки хаджи Тошин през руско-турската война 1806-1812 г. установил връзка с руските генерали във Влашко и Молдавия. По-късно той, очаквайки нова война, започнал да строи отбранителна кула край село Кунино и железарска работилница при село Радовене, която представлявала цял арсенал. Честолюбивият врачанин участвал и в борбата за църковна независимост, а освен това кроел планове - вероятно по примера на своя приятел сръбският княз Милош Обренович - да откъсне от Турция като свое самостоятелно владение Северозападна България. Но той бил издаден, с измама отведен във Видин и там посечен. Споменът за него живее сега в една хубава народна песен: „Майка Димитру думаше: не гради кула шарена.“ Запазена е напълно и неговата къща, най-старата сграда във Враца, на която сега е поставена възпоменателна плоча.
През войната 1828 - 1829 година, когато руските войски под командата на генерал Дибич минали Балкана и стигнали чак до Одрин, един ескадрон казаци начело с генерал Хейсмар влязъл във Враца, радушно посрещнат от населението. Русите останали в града до сключването на Одринския мир. Интересна картина на тогавашна Враца ни е нарисувал един от офицерите на този ескадрон граф Алексей Толстой: „Вода изтича от 22 чучура и тече на ручеи по главната улица. Ще видите на открито по улиците да се пекат късове овче месо. Също така на открито се приготвяват сладкиши, бръснат се и стригат хората. Турците във Враца притесняват християните от невежество и защото считат всеки гяур равен на куче.“
В историята на нашето национално-освободително движение е оставил име и врачанинът Никола Войводов. Този високообразован човек, говорещ английски, френски, руски, италиански и турски, посветил живота си не на бащината търговия, а на борбата за свобода. През 1867 година той заедно с приятеля си Цветко Павлович организирал бунтовническа чета, която трябвало да мине през Сърбия за България. На път за сборното място Никола Войводов и Цветко Павлович били оградени от турците в русенското пристанище на параход „Германия“. С револвери в ръце часове наред те се отбранявали против стотици заптиета и загинали като храбреци. (Захари Стоянов - „Записки по българските въстания“). Костите на двамата патриоти са пренесени във Враца и са погребани в църквата „Св. Възнесение“. Родната къща на Никола Войводов е запазена и подредена като музей.